За разрушения личен живот в името на „невидимата  семейна лоялност“

Напоследък все по-често ми задават въпроса: „Защо не ми върви с мъжете (жените) ?“ .

Всичко, което се случва с нас, но ни създава проблем може би има връзка и с нашата семейна система. Този феномен във фамилните констелации наричаме – оплитане, т.е. неосъзнато сме избрали да изживеем живота на някой друг от системата. Защо???

Ето случай от моята практика: А.А. дойде със заявка, че все попада на неподходящия мъж. Въпросът беше: „Защо все на мене? Все попадам на мъже, които физически са здрави, но не искат да работят.“ Случеят се повтаряше за пореден път. А.А. имаше усещането, че нещо я задържа, за да не се разделят. От проведения разговор стана ясно, че нейната прабаба (по майчина линия) е била знахарка, бабата известна лечителка в родния й край, майката е медицинска сестра, а сама тя е лекар. От години живее в чужбина и работи в „Бърза помощ“. Имала е предложение да работи и в кабинет, но е отказала. Каза, че така се чувства най-пълноценна.

Е…едва ли има нужда да се говори за „невидимата лоялност“, която кара А. А. да „спасява“ мъжете, които и така не се нуждаят от това. Всяко поколение от нейната семейна система е имало мисия да помага на нуждаещите се, но не и на тунеядците.

За жалост семейната лоялност и сложните семейни връзки вървят ръка за ръка. Но как да се говори за тях, когато те най-вече са неосъзнавани, неназовани и неизречени.

Понякога ни преследва чувството, че ще се разболеем на възрастта на нашите починали родители ( и се разболяваме)… Колко често повтаряме стария семеен модел.

Всеки от нас е част от семейната система и благодарение на нея сме живи и сме „тук и сега“. Всяка такава система има своите закони, които не винаги са в унисон с общоприетите, но благодарение на тях съществуваме, харесва ли ни или не.

Френската психотерапевтка проф. Ан Анслен Шютценбергер дава следното обяснение: „Ние продължаваме веригата на поколенията и погасяваме дълговете на миналото; докато „не се изчисти плочата за писане“, една „невидима лоялност“ ни подтиква да повтаряме – искаме или не, съзнаваме или не – дадена приятна ситуация или травмиращо събитие, или нелепа и даже трагична смърт, или нейното ехо.

… над нас властва предаността на предците, станала несъзнавана или незабележима (невидимата лоялност). От значение е да я направим видима, да я осъзнаем, да разберем кое ни задължава да бъдем лоялни и дали евентуално не би трябвало да преразгледаме тази лоялност, за да заживеем свободно своя собствен живот.“ („Синдромът на предците?, ИК, „Колибри“, 2014.)

Нима има писани закони, които в името на „семейната лоялност“  ни задължават да се откажем от правото да бъдем щастливи? Не! Наше право е да отвоюваме личната си свобода!

Татяна Маркевич, фасилитатор по фамилни констелации